Седя в офиса, вън е притъмняло и гледката от запустелия заден двор е още повече потискаща. Опитвам се да мисля за хубави неща, а не за простряното захабено и жълтясало пране отсреща...

А днес е празник, светъл ден – Никулден е! Трябва да е празнично, нищо, че вали! В този офис не е... престорено празнично е, нарочно ей така просто, раздават се пожелания на разни банкери, приятели, влиятелни познати...върви трескава подготовка за предстоящата командировка в Москва. Просто излишно напрежение, суетене и хабене на нерви.

През последните седмици се изписаха толкова много писма, че ми се щеше да се превърна в камък или да имам шапка невидимка, за  да избягам от цялата тази „суха” материя. Не твърдя, че  едно делово писмо трябва да се „изповядва в любов”. Просто ми се иска, за малко да забравим за всички правила на деловата кореспонденция и да вложим малко повече живот в тези писма, така, че на четящият отсреща да му стане интересно, а не да има усещането, че държи в ръцете си поредната скъпо струваща фирмена бланка от релефна хартия на която е приложен някакъв текст от рода на „копирай” (copy) – „приложи” (paste) само с променено име, дата и изходящ номер. И която бланка ще бъде подредена или в поредната папка, после в порения архив, или в шредера и накрая в коша за боклук... според зависи «относно» - то.  

Все още, затваряйки очи, докато съм в офиса, виждам синята книжка със златни букви и малкото момче със вълшебно наметало на Екзюпери. Представям си неговата среща със бюрократа... която беше толкова кратичка...