Бива ме в изчезванията...понякога годините се сливат, и хората се чудят къде съм се дянала в нищото, така и както съм дошла на пръсти... Иска ми се да им кажа, че съм отишла в онзи по - добър свят, в който няма зло, няма завист и няма лицемерни погледи и въздишки ...Но, всъщност не е така, всъщност съм била тук и сега в паралелната реалност на някой непознат град, който ми се е видял достатъчно гостоприемен, за да остана...и достатъчно отблъскващ, за да си тръгна в търсене на следващия и така безброй много пъти...
   Но за жалост в момента не мога да си позволя този лукс...синовете ми ме гледат с искащите си очи и не мога или по - скоро не искам да ги обричам на постоянното лутане! Не!!! Не искам да ги превръщам в дървета без корени, които не знаят защо са посадени на този свят. Не искам да бъдат като мен. Ще ми се да получат повече от мен самата и да притежават в изобилие от онова неосезаемо нещо, наречено щастие. Иска ми се, големите черни очи, на моите синове, да не плачат, да не знаят какво е тъга, несигурност и болка, поради предателство...
 А всъщност на мен ми омръзна...омръзна ми от имагинерния свят, в който бях живяла, омръзна ми от предразсъдъци и въздишки, от фалшива реалност, от ограничения...просто исках да остана истинска, в моя свят..., и да науча моите момчета на реалност, а не да им направя безполезния подарък на нещото, което все не им достига, на онова ненамереното...простете ми за дързостта, но исках да ги направя добри хора, а не паразити, живеещи на гърба на другите или егоистични глупаци, които смятат, че всеки им е длъжен...
 Както казах, мога да изчезвам. Добра съм в това. Кръстосвам чуждите площади и търся своя дом и така до поредното красиво място. Може би пристанище в Монако или забутано френско селце в Алпите...Може би това ще е английската мъгла или ирландското опиянение..., а може би красивия блян на Бейрут преди войната... Но наближава Коледа, вълшебните светлинки блестят по отсрещните витрини и лъхат ведрината на празника, пак измислената ведрина на празните надежди. Синовете ми обожават тези лампички, имаме си у дома. Това за мен се нарича миг спокойствие, а за тях - мечти. И нека така си и остане, може пък тази година да празнуваме Ханука.
FIN